За привикването

Колко е лесно да привикне човек към красивото, приятното и хубавото? Много е лесно. Точно така. Но дали е хубаво да се привиква? Дали по този начин не сваляш част от стойността?

Нека разгледаме двата стандартни случая на любов при мъжете:

Любов 1. Имаш страхотна жена до себе си. Всичко е чудесно. Но по някое време привикваш: Свикваш, че имаш жена до себе си и тя е страхотна. В даден момент ежедневието отново се оказва тежко, трудно и черно. Омърлушваш се и жената до теб вече не е достатъчен стимул да се усмихнеш на/въпреки несгодите, с които се сблъскваш.

Любов 2. Обичаш определено ястие в даден ресторант. Толкова много го обичаш, че си го поръчваш всеки ден. По два пъти. В един момент то става стандартно – стойността му спада и от по-висока от средната, ако не и най-най, тя слиза до средната, обикновена стойност. Привикването понижава стойността. Страхотното ястие е станало обичайното стандартно ястие. (А дори може би вече е просто храна... )

Това не бива да се случва – Хора, не спирайте да оценявате колко страхотен е човекът до вас! Не спирайте да се радвате на вкуса на яката яхния! (може от време на време да изпичате варените си яйца или да овъглявате кекса – просто за сигурност, че ще ги оцените подобаващо, когато станат чудесни...)