История от преди ден-два: Пътувам с един автобус и гледам - шофьорът си говори по мобилния телефон. И се сещам за онзи път, когато пътувах с друг автобус и имах усещането, че може и да не стигнем... или поне не в съответното превозно средство:
Минавахме прохода Шипка. Шофьорът беше по-малък от мен, а аз не съм на кой знае колко години... Летим си ние по завоите - от едната страна е скала, а от другата - нищо. Летим си, а аз съм стиснал една дръжка толкова силно, че чак ме боли, но нямам намерение да я пускам докато не стигнем равен участък. И изведнъж разширените ми от ужас очи фиксират шофьора, който вади телефона си и започва някакъв очевидно забавляващ и разсмиващ го разговор! Не вярвах, че е възможно, но ококорените ми очи се разшириха още малко.
Една приятелка се опита да ме успокои след това, обяснявайки ми, че този вариант е бил за предпочитане пред другия - без да говори по телефон, влачейки се едва-едва, шофьорът да е вперил и той ужасЕн поглед в пътя... Предполагам, че е права. Не знам. Не искам да разбирам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар