Подредил съм се в дългата редичка в дясно на ескалатора и се оглеждам
любопитно: пред мен има трима-четирима млади мъже, надолу, зад мен – още толкова мъже и жени, а
освен тях назад виждам и една възрастна баба, застанала в ляво на пътеката,
препречила пътя на бързащите, отправила поглед нагоре към крайната ни точка...
И се замислих: Защо някой ще бърза да стигне там? Вероятно смята, че там ще
е по-хубаво, защото някой го чака... А ето тази баба му пречи! Дали го прави
нарочно? Дали не гледа с надежда да види някого, който не е сигурна дали ще я
чака там... Нарочно ли забавя бързащите да стигнат преди нея млади хора? Кой
постъпва по-правилно – тя, пречейки им и забавяйки ги (макар и несъзнателно),
или ние, които спокойно ги пускаме да преминат бързо покрай нас, незабелязвайки
ги...
От значение ли е полът, от значение ли е възрастта? Колко силно може да е
желанието да видиш отново някого или да спреш някого от подобна среща? Струва ли
си да се забавят тези срещи? За кого трябва да мисли човек – за своето
собствено желание, за своето щастие, или за това на хората около него – как ще
рефлектира то върху тях? Мисленето за другите означава ли пренебрегване на
собствените желания? Кога обичаш някого – когато го искаш за себе си или когато
искаш да е щастлив, макар и другаде, с някой друг? Ако го пуснеш – дали това не
означава, че всъщност не го искаш толкова много, колкото си мислиш…
Дали ще е
там и ще ме чака или ще се е отказалa, защото съм закъснял…
Стоя на ескалатора и
гледам нагоре...
Няма коментари:
Публикуване на коментар