Нещата които искаме да се върнат – кога, защо и има ли смисъл в това? Изключваме варианта с починали близки – там, съжаляваме, но не можем да помогнем. В останалите случаи - когато си е тръгнал някой от нашия живот, когато сме счупили нещо и вече не можем да си играем с него, когато вече е свършило, станало е много тихо, много студено...
Замисляме се колко приятно ни е било всъщност, колко щастливи сме били, без да го осъзнаваме. Много неща ги приемаме за даденост и спираме да им отдаваме вниманието си: спираме да показваме колко се радваме, че сме с хората, които ни правят щастливи, че си играем с дадено нещо, че не е празно и тихо, че ни е топло и приятно. Замисляме се и се депресираме. Или не се замисляме. Може и да не се депресираме. Но защо пък не – нека се депресираме за малко. Така: малко депресия, няколко шоколада, една-две сълзи и си казваме, че сме готови - преживяхме случилите се неща в миналото, готови сме за светлото бъдеще! Захарни петлета, споделена любов, нечупливи играчки, копче за звука и терморегулатор! А после? Намираме нов човек, пак е шумно, пак си играем и ни е топло. Дали не започваме малко да се депресираме? Защо е толкова топло всъщност – преди беше май по-добре... И не беше толкова шумно... Спомените избледняват ли? (измислихме какво ще пишем в следващ пост!) Беше по-спокойно... Малко тъга по миналото - тъжно, празно и студено... Спомен ли е или настояще?
Няма коментари:
Публикуване на коментар