Бакшиши

Photo: David Shankbone

Не, няма да говорим за таксиметровите шофьори, не и точно сега... Ще говорим за любов и по-скоро за приятните заведения със страхотна атмосфера, прекрасна храна и оня ши*ан пе*ал нещастен – скапания сервитьор, дето ти е постоянно на главата докато четеш менюто или веднага след като е донесъл поръчката, но никакъв го няма, когато искаш да поръчаш още нещо или искаш да си платиш сметката и да си ходиш.

Разбира се, имаме предвид, че не може да си домъкне задника скъпият ни гарсон, без да се показваме ние като пълни простаци... Напълно сме наясно, че той веднага ще пристигне, ако си облечем връхните дрехи и си тръгнем. Също така се оказва, че не е глух, когато най-възпитано го извикаш от другия край на заведението... Вярно, че обезпокояваш другите клиенти, но какво да се прави – така поне ще са наясно хората какъв е начинът да се привлече вниманието на този многоуважаван господин... (Не че имаме конкретен ши*ан келнер предвид, когато пишем това – просто с чисто художествена цел сме се спрели на мъжки род, единствено число за персонажа, спрямо когото ще изливаме няколко изречения хули) Но заслужава ли, не, аз питам: ЗАСЛУЖАВА ли тоя човек какъвто и да е бакшиш? Било прието? Прието от кого? Да си гледат работата всички! НИКАКЪВ БАКШИШ за тоз' юнак! Чакам чинно да ми върне лев и 43 стотинки, прибирам си ги и си тръгвам. Естествено, може да не стъпя повече там, мога да се оплача на управител, да вдигна някой скандал (не че съм го правил, но се надявам един ден да се окажа добър в това, ако е нужно, разбира се...) Аз предпочитам да не оставя бакшиш и да споделя колко смотан и тъп е бил сервитьорът с максимално широк кръг от хора. Защо? Защото се надявам хората да започнат да дават бакшиш само ако са останали доволни от обслужването, а не по навик – навикът е калкулиран в сметката вече. Допълнителните пари отгоре са по лично усмотрение...

Yes, Steve is writing for our blog