Хаймвее… Няма да се правим на Виктор Пасков. Пък и не можем. Иначе това е единият аспект – когато сме далече от родината, от семейството, близките и приятелите. Другият аспект е налице, когато, без значение от географското си местоположение, се намираме далече от хората и човека, с когото бихме искали да сме. А защо не сме с този човек, с тези хора – варианти много: може да е временно, може отсрещната страна да не иска да ни вижда, може да е друго. (цитат: As long as you remember me, I’ll never be too far Прав е човекът!)
Няма непреодолими разстояния, само оправдания. А може би оправданията ни се опитват да прикрият факти, които не искаме да приемем. Когато мисълта за отдалечеността е по-приемлива от тази за невъзможната среща. Иначе добрите писма са на път!
Ако ни е гадно, можем да се замислим: Ако може да ни е по-гадно, значи все пак не е толкова зле. Ако по-гадно от това няма – радвайте се, защото нататък всичко ще е по-добре. Както се казва: „И това ще мине!“ (извиняваме се за спойлера – продължавайте да четете книги за самоусъвършенстване и себепознание, за тайната на щастието, тайната на живота, вселенската тайна и тази на еднорозите!)
Когато сме далече, можем да се замислим – колко е важен за нас даден човек, каква част от времето ни заемат мислите за него, променяме ли се, когато сме заедно, променят ли ни срещите ни. Отдалечеността е възможност. Възможност, носеща понякога тъга. Отдалечени, макар и седнали един до друг. Тъжно…
Но стига тъжнотии, нали казахме по-рано, че доброто е на път. Седя и си чакам добрите писма. Като че ли закъсняват… Дано родят нещо много хубаво!
Няма коментари:
Публикуване на коментар